Детство сред
вълци и овчедушие с вълчи челюсти
„Израснахме
на нивите, в горите, сред вълци. Познавахме тежкия труд и оцеляването от ранна
възраст. Това бе детство сред челюсти и къшей хляб, който земята ни даваше.
Сега младите хора са злобни. Страх ги е, но показват ярост и агресия. Зъбите им
са по-страшни от тези на вълците, от които трябваше да пазим домашните животни.
Ние станахме хора на нивите и сред добитъка, а сега…”, не довършва думите си
възрастен мъж от Източните Родопи. Погледът му е отнесен. Влага напира в очите,
които търсят някакъв далечен хоризонт. Стои на малко дървено столче пред дувара
на къщата. Ръцете му стискат тънка пръчка, с която от време на време връща
кокошките по тесния затревен път пред дома му, които опитват да се насочат към
шосето наблизо. В малкото селце е тихо. Кучешкият лай отдалеч вади от унеса
стареца. Той въздъхва тежко, поопива пръчката и отново поглежда в хоризонта.
Сякаш търси нещо, което е отвъд близките дървета, баирите след тях, далеч
някъде в миналото.
Започва
разказа си.
Да видиш
танковете, тръгнали към битка и да имаш една мечта - да учиш
„Роден
съм по царско време. Помня тътена на немските танкове, които преминаха покрай
нашето село на път към Гърция. Една сутрин баба ми ме събуди и видях германски
войници в нашата градина. Бяха опънали палатки. Тя не хареса, че са се
установили в нашия имот и ми каза „Ристе, върви да ги изгониш тия пущини. Нямат
работа тук”. Поискаха две кокошки и ни ги платиха.
Това
бяха спомените ми от войната. Останах рано без баща и трябваше да поема
работата по земята и животните. Брат ми беше по-голям и само той можеше да
продължи да учи в по-горни класове. За мен и сестра ми нямаше средства. Четях
учебниците на свещи. Попивах знанията за минути. Мечтата ми беше да уча. Ако
имах тази възможност сигурно щях да стана професор. Но трябваше да помагам у
дома. Носих във вързоп на гърба си сестричката ми като съвсем малка, докато ора
на нивата.
Детство сред
вълци
Имахме
и овце. Налагаше се да паса стадото на цялото село. Така се редуваха овчарите.
Прекарвал съм месеци по баирите. Вечер се прибирах в малка колиба, където ме
очакваше хляб и сирене, оставени ми от хора от селото. Стотици овце, поверени в
ръцете на едно малко момче. Трябваше да ги доя и обгрижвам. Да ги пазя, а
тогава беше пълно с вълци. Разчитах на две кучета, които като вардеха аз можех
да спя спокойно. Вълци изядоха една болна овца. Не можех да я нося докато водя
стадото. Оставих я назад, докато прибера в кошарата останалите. След това се
върнах за нея и открих само кръв. След няколко дни попаднах и на оглозганите
кости.
Прекарвах
десетки нощи в съзерцание на звездите и в грижа за животните. Храната беше един
къшей хляб и малко сирене. Не изпитвах никога страх. Ние нямахме право да се
страхуваме. По онова време това беше нашият живот и оцеляването на цялото
семейство. Когато се връщах от овчарлъка започвах работа на нивата. Това беше
детството на всички ни.
Каквото и да
работиш, винаги се връщаш към земята
Когато
ме взеха в казармата, бях пратен в школа, където успях да завърша авиомеханика.
След това ме зачислиха към военното летище в Узунджово. Трима души отговаряхме
за един боен самолет. Пилотът и двамата механици. Вдиган съм по тревога десетки
пъти. Стоим тримата пред изтребителя и чакаме заповед той да бъде вдигнат във
въздуха. Механиката бе в кръвта ми. Никога тази любов към самолетите не ме
напусна. След години служба, се върнах в града. Земите в село бяха в
кооперации, а заводите имаха нужда от хора. Десетки години прекарах в труд с
машини. Във всеки отдел бях издиган до началник заради страстта ми към
работата. Никога обаче не се откъснахме от земята. Всеки почивен ден със
съпругата ми бяхме на село и обработвахме двора. Десетилетия в завода, а след
това на нивата, особено след като върнаха отново земите. Всичко, което имахме,
е плод на неимоверно много труд. Ден след ден, без почивка. Никога не се
оплакахме и никога не обвинихме никого, че нещата са толкова трудни. За нашето
поколение лесно нямаше. Труд и пак труд. Така премина детството ни, така
премина младостта ни, така отлитат и сега дните дни. Тежко е, че младите се
оплакват толкова много. По-злобни са, агресивни, а животът никога не е бил
лесен. Не е хубаво в човешката душа да има бурени”, завършва разказа си
достолепният мъж.
Тънката
пръчица отново се повдигна към кокошките, но без да ги уплаши, нарани. Просто помилва
едната с нея, за да я отпрати обратно заедно с останалите.
Последва
нова въздишка и погледът отново се насочи към хоризонта. Очите вероятно не
виждаха близките дървета, баирите отвъд. Отново бяха устремени към миналото, в
което бяха останали младостта и силата. Тук обаче продължаваше да бъде вярата,
че този път е бил най-правилният.
***
Разрушаващи
се къщи, пустеещи земи и първенюта „земеделци”. На всички ни са познати подобни
картини от Родопите. Земята все по-често става плод на семейни раздори или
ресурс за творене на далавери. Жалко е. Стотици хиляди съдби на нашите прадеди
са били свързани с тях.
Когато
достойните хора напуснат този свят, то най-важната мисия на техните потомци е
да продължат по техния път. Цената няма значение.
На
Христо Дечев, вечна му памет!
Жельо МИХОВ, 24rodopi.com
На
снимката: Разрухата
в селата, част от ЕС, в чиито агенции работят над 10 000 чиновници. Всъщност
Европа не е виновна за вътрешното управление на всяка страна-член
Третополовия вреден ЕС си гледа своите си интереси....а нашите некадърни,крадливи,корумпирани управници на прехода що не гледат интереса на родината си майка България и що не работят за знамето си..от историята се знае че България от векове насам страда от българи-предатели които за шепа жълтъци са готови на всичкооо
ОтговорИзтриване